Говореше ни за неравностойното положение на диригент и оркестър спрямо публиката. Оркестрант ако изсвири фалшив тон или ако не свири заедно с оркестъра публиката забелязва, но ако диригентът сбърка масовата публика не забелязва това.

Говореше ни за големите стари диригенти – Фуртвенглер, Тосканини, Стоковски, Бруно Валтер и др. За различните им характери и стил на работа с оркестрите. Едните „властолюбови” имат много изисквания, работят напрегнато и се държат на дистанция от оркестрантите. В края на концертите оркестрантите се чувстват изморени и доволни, че е минал един тежък концерт. Другия тип „традиционалисти” работят спокойно без голямо напрежение и подтикват оркестрантите да свирят с настроение и удоволствие. В края на концерта те се чувстват удоволетворени и доволни че е преминал един приятен концерт.

От „Фончо” научавахме нещо за Хайфец, Хоровиц, Шеринг, Вайсенберг, Борис Христов който бил в немилост защото е учил в Италия с царска стипендия. Говореше ни различните  музикални виждания на някои от няй-изявениете солисти и даден диригент. Интересно ни беше да ни разказва защо много от водещите солисти не желаят да свирят с описаните по-горе тип „властолюбиви” диригенти. Често се получава следната неловка ситуация. Когато орекестърът остане да свири без солистът, диригентът поради това че иска да се изяви „освежава” темпото и оркестъра свири по-бързо и с голяма звучност. Когато след това дойде време солистът да се включи не е възможно солото да бъде изсвирено в подобно бързо темпо и поради това диригентът намаля темпото. Солистът се чувства като ученик заради когото темпото трябва да спадне. Това не е приятно чувство за всеки солист. Другия тип „традиционалисти” се съобразяват с авторските указания и свирят с темпото на солиста, в резултат на което солистът свири с удоволствие и спокойствие. От нашите диригенти даваше за пример Васил Стефанов, който имаше вродено чувство да съпровожда и солистите свиреха с удоволствие с него. Години след това нашият оркестър изпита на живо това противоречие между диригент и солист. Два твърди характера като цигуларят Шеринг и диригента Васил Казанджиев не успяха да се „споразумеят” което едва не доведе до разформироване на оркестъра.

Както вече писах, познавахме "Фонеца" като прекрасен пианист и музикант, но нищо не знаехме за друга част от живота му. Случайно разбрах за неговата трагична част от живота му. Бях на Софийските гробища, когато един от гробарите разбра че съм музикат и ме попита дали познавам Фончо. Каза да го поздравя. След известно време както си лафихме на чашка с Фончо му казах за поздравленията от неговия познат. Не подозирах в каква дълбока рана бъркам. Изведнъж стана много мрачен и сериозен и замълча. Почуствах се неудобно и го попитах нещо да не съм го обидил. Тогава той сподели, че е бил в концлагера "Белене" и след като са го освободили е нямал право да работи като пианист. Работил е като гробар, за да може да се препитава, защото комунистите никъде не са му давали да работи. Разказваше че в концлагера Белене малограмотни и неграмотни надзиратели, на които комунистическата партия и правителство е дала власт, превъзпитаваха чрез изтезания и мъчения част от интелигенцията и изобщо всички хора които не мислят "правилно". Карали са го да си изкопае гроб и след това са стреляли с халосни патрони. Следвал е голям смях от "шегата". Надзирателите-садисти са го "успокоявали", че следващия път ще бъде с истински патрони. Това го е преживял на два пъти. Срам за най-великото творение на природата - човека. Тези концлагери и безнаказаните убийства и до днес възпрепятсват да бъде изпълнен прекрасния девиз написан на сградата на Народното събрание.

„Фонеца” още от първите години на основаването на състава беше взел рождените дати на всички от оркестъра. Каза ни, че ако успеем да се задържим без да правим промени в състава ни очакват много турнета, пътувания и успехи. Не му вярвахме, но с течение на времето се оказа прав. Започнаха концертните ни турнета в чужбина. Например преди това за Братислава ни каза да пазим инструментите си. Още на първата репетиция, един от цигуларите си удари цигулката и магаренцето му се счупи. За Брюксел пак ни предупреди същото. И наистина на репетиция се разлепи едно от виолончелата. Бяхме поразени от тези точни предвиждания на „Фончо”. Когато се връщахме и му казвахме, че е „познал”, много се ядосваше и дразнеше, и казваше че той нищо не „познава” а само разчита какво показват числата. Заяви, че ако продължаваме да говорим че „познава” ще престане да ни казва какво ще стане с оркестъра.

Предстоше ни да заминаваме за най-дългото ни турне. В Щатите – над 30 концерта, на Хавайските острови – четири концерта, в Япония – 32 концерта и по един в Ленинград (тогава) и Москва. Бяхме седнали няколко човека с „Фончо” и си говорехме. Поръчахме по още едно питие да пийнем, защото това може да ни е за последно – тръгвахме на най-дългото до момента турне.  Каза ни, да не се безпокоим, че всичко ще бъде наред само по едно време един от състава ще изостане, но съвсем скоро ще ни настигне. Заминахме в Щатите, концертите бяха организирани перфектно и минаха при изключютелен успех. Пътувахме с автобуси и самолети и имахме концерти в 28 щата от най-северните щати - Южна и Северна Даккота до наю-южните - Калифорния. Най-силно вълнение изпитахме на концерта в Лос Анджелис. Преди концерта ни посетиха проф. Саша Попов със съпругата си Лили Ноева. Професорът ни каза, че е поканил за концерта оркестранти от оркестъра който е дирижирал. А съпругата му Лили се е свързала с много българи невъзвращенци. Освен това дойде и един от синовете на известния наш педагог по цигулка Владимир Аврамов. Синът му беше диригент на един от камерните оркестри и той каза че е поканил целия оркестър на концерта. Концерта мина с голямо въодушевление, настроение и аплаузи. Най-силно впечатление направиха пиесите в които имитирахме звучността на орган. След концерта всички говореха за това и се чудеха как го постигаме. Най-горд беше Саша Попов, който дойде на ни поздрави и каза че в края на живота му сме го направили щастлив. На другия ден Лили беше организирала да ни заведат на ДисниЛенд. Ние всички мислехме, че комплекса е направен само за деца, но се уверихме че е много интересно и за възрастни. Цял ден посещавахме различни забавления и успяхме да се разтоварим от умората, която се беше събрала в нас от многото концерти. Вечерта ни заведоха на вечеря-среща с българи. Посрещнаха ни сърдечно и топло, не бяха виждали българи много отдавна и ни се радваха. Преди да си тръгнем професорът ни събра в една стая и отново ни поздрави че сме показали на американците че в България има добри оркестри. Познавахмме се с него доста отдавна, тъй като осем човека от състава бяхме свирили с него в София с "Колегиум за камерна музика". Този състав беше създаден от професорът след като беше уволнен от Софийската филхармония, може би поради причина че беше основател на "Царски симфоничен оркестър". Говореше много развълнувано и ни каза, че където и да е бил винаги се е чувствал Българин. Желанието му бе завинаги да остане в България. С интерес разпитваше за Фончо и някои оркестранти от Филхармонията. Двамата се познаваха още от времето на "Колегиума" където Фончо беше чембалист. След края на турнето след около два месеца разбрахме от Фончо, че Саша Попов е починал и е изпълнено последното му желание - праха му да бъде разпръснат в България.

След това заминахме за Хонолулу – два концерта в града и два на съседния остров. В почивния ден ни заведоха да действащ вулкан. Влезнахме в кратера и се виждаше лавата как клокочи – беше вълнуващо, страшничко и силно миришеше на сяра. След концерта 14 екзотично красиви хавайки по традиция ни поставиха на врата венци от орхидеи. Ухаеха много приятно и силно. Момичетата бяха с топли черни очи и хавайски чуден загар по кожата и излъчваха магнетизъм. Ние стояхме к ато на сън, упоени и искахме този момент да продължава по-дълго. Публиката ръкопляскаше много и всички бяха усмихнати. Беше невероятно преживяване, което се помни за цял живот. Дори и сега, когато се сетя ме обзема силно вълнение и трепет. Дойде денят за тръгване за Япония. На летището намериха нередност във визата за Япония на концерт-майстора ни. Беше необходима справка в посолството в София, поради което се наложи концерт-майстора ни да пътува за Япония със следващ самолет на другия ден. В този момент всички бяхме поразени, бяхме като ударени с гръм. Фонеца отново беше предсказал всичко! Нядявахме се и останалата част от „предсказанието” да се сбъдне и човека наистина да ни настигне следващия ден. Пътуването от Хонолулу към Токио се оказа доста дълго. След няколко часа пътуване на монитора се появи разделителна линия, която показваше че трябва да си преместим часовниците с 24 часа напред. Едно деноношие се прескачаше. Дълго време след това умувахме и се шегувахме кога ще ни се върне това денонощие. След още няколко часа пристигнахме в Токио. Хубавото настроение от Хаваите беше помрачено от задържането на колегата. Притеснявахме се какво ще правим ако не дойде навреме. Вече мислихме варианти за концерт без концертмайсторът ни. Щеше да бъде много напрегнат и труден концерт. Имахме две денонощия за привикване с новото часово време. На следващия ден имахме прескоференция, след което имаше обяд за "добре дошли". Обядвахме притеснени и без настроение. Накрая когато си тръгвахме, на вратата се появиха концермайстора и шофьорът на автобуса. Последваха прегръдки и много радост, че случая се разреши така бързо и положително. Настроението се приповдигна и на следващия ден концертите започнаха. Пак стана така както Фончо ни бе казал. Освен това, спомнихме си и какво ни беше казал още преди много години. Че ако успеем да се задържим в същия състав няма да имаме проблеми. За първи път бяхме сменили човек от състава (въпросния концертмайстор).  За пореден път бяхме поразени от точността на предвижданията на Фонеца. Още преди повече от 10 години "числата на Фонеца" бяха предвидили нашите проблеми и вълнения.

В Япония концертите минаха както обикновено много организирано при изключителен успех, без неприятни изненади. Към Япония състава изпитва много добри чувства и афинитет, поради което за впечатленията и преживяванията от концертите в Япония ще напиша специален материал.

В продължение на турнето пътувахме от Токио са Сапоро със самолет. Като заемахме местата си една от стюардесите видя че носимм инструменти и попита какъв състав сме. Дадох и един проспект на оркестъра. Голяма беше изненадата ни, когато тя съобщи по уредбата за оркестъра ни, който пътува за Сапоро за концерт. Съобщи това на три езика. Съобщи че състава идва от дълго турне от щатите и хавайските острови. Всички ръкопляскаха и ни стана много приятно. След малко последва нова изненада. Включиха монитора и казаха, че ни поздравяват като включват на живо състезание по художествена гимнастика, в които играеха нашите Анелия, Лили и Илияна. Пасажерите в самолета ръкопляскаха след всяко изпълнение на българските момичета. За капак на всичко ни донесоха по две малки бутилчици с уиски и ядки. Отпивахме на малки глъдки, хапвахме и се възхищавахме на нашите изумителни грации. Така неусетно стигнахме до Сапоро. Това беше най-приятното ни пътуване със самолет до момента. Предстояха последните два концерта от концертния ни маратон. В Ленинград (тогава) свирихме в залата на Ленинградската филхармония. Бяхме чували за легендарните концерти на Ленинградската филхармония с диригент Мравински, за музикалната им, културна публика. Щяхме да свирим за първи път в тази зала и изпитвахме известно притеснение защото завършвахме концерта с Чайковски-серенада. Свирихме с желание и настроение. Личеше че Серенадата се чувстваше като у дома си. Публиката ни прие добре и свирихме няколко биса.  Концерта в Москва беше копие на предишния. Така мина най-продължителното ни (тримесечно) околосветско турне - с много успехи, с незабравими преживявания и впечатления.

Когато се върнахме в България се чувствахме доволни, удовлетворени и щастливи че всичко премина добре. Имах чувството, че някоя сила или съдбата бе благосклонна към нас и ни помагаше да издържим на дълги и изморителни пътувания, на толкова много концерти (над 60) изнесени за кратко време на три континента. Не знам, може би по този показател (брой концерти в едно турне) сме световни рекордьори без да знаем това. И сега като си говорим със състава се чудим как на времето издържахме на това натоварване, как е била възможна такава мобилизация на всеки един от нас, чудим се докъде стигат пределите на човешката мобилизация. И все повече се убеждаваме, че без благоприятното разположение на звездите, нещо което Фончо беше предвидил с изключителна точност за периода на турнето, състава едва ли щеше да издържи на огромното и физическо и психическо напрежение, едва ли щеше на има едно от най-паметните си, едно от най-незабравимите си и успешни турнета.

Фончо завинаги остана в сърцата ни като добър и искрен приятел, като мъдър съветник.

    Веселин Георгиев, цигулар в "Софийски Солисти"